Нашето 127. СУ, най-старото в столицата и едно от най-старите в България, носи името на големия родолюбец Иван Николаевич Денкоглу. Два века са изминали от онова тревожно време, когато се е родил и живял той. Георги С. Раковски най-точно определя мястото му в историята на нашето Възраждане: „Благодетел роду нашему, чисто име не само у настояще време заслужава дълбока признателност от страна на всеки българин, но у веки веков, догде съществува българският народ“.

          С дарение от 30 000 гроша и с помощта на някои по-заможни българи – софиянци, в двора на църквата „Св. Неделя“ е издигнато училище с четири класни стаи и стая за учителите. Денкоглу обзавежда училището с географски карти и глобуси, кабинет по физика и библиотека. За кратко време броят на учениците нараства до 400, а славата му се разнася из цялата страна. През 1858г. в София е открито девическо училище. Първата учителка в него е известната баба Неделя Петкова.

         Под ръководството на Сава Филаретов училището бързо се развива като истинско народно училище за богати и сиромаси, за селяни и граждани с образцов ред и модерни методи н обучение. До 1858 г. е само мъжко училище. Една година по-късно се обединява с девическо училище, в което учителства известната баба Неделя Петкова. Същата година учители, ученици и родители запомнят с вълнуващото тържество за 11. май – Денят на славянската писменост и култура.

         Известен френски журналист посещава училището и след няколко дни в „La prece d’Orient“ пише: „Това учебно заведение по съдържание на работата си може да се нарече гимназия. То трябва да служи за пример на всички учебни заведения и не отстъпва на най-добрите гимназии в Цариград“. Това обаче не е угодно на гръцкия владика и османските управници, които започват да преследват Сава Филаретов. Той е принуден да напусне България. Тежка е раздялата му със семейството, ученици и учители, но животът му е в опасност. Москва му дава поданство, а Денкоглу го приютява и искрено се радва, че има до себе си такъв прекрасен и всеотдаен човек.

         Когато османците опожаряват града, тази участ не подминава и училището – то изгаря до основи. След Освобождението Софийската община изтегля завещаните 10 000 рубли от Московската депозитна банка и купува конака на Хали бей, мястото, където днес се издига Съдебната палата, и там настанява училището. То е наречено на своя благодетел Денкоглу. Съществува дълго след Освобождението – до 1892 г., докато е построено ново училище – на ул. „П. Парчевич“ №43. Сградите тогава са две – едната перпендикулярна на „Парчевич“, където се помещава училището, и другата, успоредна на „Парчевич“, където са градската библиотека „С. Филаретов“, забавачницата и пантеонът на безсмъртните с пет зали. В първата е бил макетът на кораба „Радецки“, във втората – събрание на революционния комитет, в третата – печатницата на Любен Каравелов, в четвъртата – Паисий Хилендарски, а в петата – героичната смърт на Хаджи Димитър. Фигурите са восъчни, атмосферата – тържествена. Учениците прекрачват прага със страхопочитание.

         Част от сградата, в която учим днес, е построена през 1941 г. по проект на видния български архитект и писател модернист Чавдар Мутафов, съпруг на писателката на исторически романи Фани Попова-Мутафова.

         През Втората световна война ритъмът на живота в училището се нарушава. По време на бомбардировките една част от него се превръща в превързочен пункт за пострадали. Около 10 запалителни бомби минират двора, без да засегнат сградата. Голяма яма в лявата половина на двора е пълна с вода за евентуално гасене на пожари. Учителският състав е неспокоен.

         След 9. септември тук се помещава щабът на Първа българска армия. Физкултурният салон е гражданско отделение, а кабинетът по изкуства – военно комендантство. Учи се нередовно. Тук провеждат занятия и училищата „П. Евтимий“ и „Т. Минков“, редувайки се.

         В съседство с училищната сграда се открива дом за деца и юноши „Г. Генов“, в който първоначално живеят сираци от войната, а по-късно и деца на многодетни, разтрогнати семейства и др., които остават до 1982 г.