Той не е един. И е по-важно, че нямам лош спомен от там. Всеки път, когато се сетя за моето училище, винаги е с усмивка и топлина. 127-о (по мое време СОУ) си остана МОЕТО училище, въпреки че след 7-и клас се преместих в друга гимназия. Но нищо не може да го измести от сърцето ми. Това, което съм, до огромна степен го дължа на първите си години там. На всички мои учители, приятели. Защото нали именно тогава и там заедно сме поставили основите. Но най-топло и в същото време, най-тъжно ми става, когато си спомня за прекрасното голямо дърво, което се издигаше в центъра на двора на училището. Колко много мечти е събрало това дърво от деца, които сме стояли под короната му, представяйки се че капещите цветчета са магичен прах. Много ми е мъчно, че вече го няма.