През 1781 г. в с. Балша, скътано в полите на Балкана, на двадесетина километра от София, в семейството на бедния шивач Нено Ленков се ражда син – Иван. Още съвсем малък, той остава без баща и се преселва с София заедно с болната си майка. Работи в хан. Изглежда, че положението на майка му е било безнадеждно, защото тя решава да прати своя малолетен син при далечни роднини в Търново – сам да изкарва прехраната си. Детето тръгва с пътници гурбетчии.

         Големият български възрожденец Сава Филаретов разказва за драматичната раздяла на майка и син: „Бедната майка от силно душевно вълнение трепери, плаче на глас, изважда от изсъхналата си пазва една връвчица, на която са нанизани 14 стари сребърни пари, последният имот на вдовицата, връзва ги в торбичка и ги дава на сина си с пожелание да стане почтен човек“.

         Иван е умно момче, надарен е с практически усет, мъжествен характер и огромно трудолюбие. От Търново, заедно с гръцки търговци, през Цариград и Одеса се установява в град Нежин.

         След упорита борба с житейските несгоди, усвоил добре гръцки и руски език, придобил опит в търговията с кожи, младият българин става самостоятелен. За да се ползва с привилегиите на гръцките търговци в Русия, се наименува Иван Николаевич Денкоглу.

         Спечелил известно състояние, той се установява в Москва.

         Заедно с трудолюбието на своите родители Денкоглу наследява и тяхната силна любов към родното място. Любовта му към родината избуява с неудържима сила и става смисъл на живота му.

         Без образование, самоук, Иван Н. Денкоглу се прекланя пред всичко, постигнато с наука, уважава учените и се стреми към най-искрено приятелство с тях. Големият българин Васил Априлов се възхищава не Денкоглу и заявява: „Аз имам честта да бъда негов приятел“. Други негови близки съмишленици са Юрий Венелин, Никола Палаузов, Найден Геров. Първият том на Юрий Венелин „Критически изследвания за историята на българите“ е издаден от Денкогллу. След смъртта на Юрий Венелин големият българин Денкоглу му построява паметник. Когато разбира, че Априлов и Палаузов събират средства за откриване на българско училище в Габрово, им изпраща голяма сума. Подчинил цели си живот на отечеството, почти всички средства, които печели, ги дарява в „ползу роду“.

         През 1844 г. учредява стипендия в Московския университет. Единственото условие, което поставя е: след завършване на образованието си младите българи да се завърнат в родината си, за да бъдат полезни на своя народ.

         Учредява стипендия при Ришельовския музей в Одеса, където учат момчета от София. Сава Филаретов, любимец на Денкоглу, в спомените си ни отвежда към московския дом на благодетеля: „Неговият дом е също медоносен кошер. За всички млади българи вратите му са отворени. Там беседваме за България, за пробуждането на народа ни, за нашето участие в това светло деяние. И това е всеки ден. А нашият баща слуша, напътства ни и помага комуто с каквото може“.

         Ярък пример за това е случаят с българския студент Никола Караманов, който заболява от туберкулоза, а Денкоглу лично го отвежда на лечение във Виена, а по-късно го изпраща във Венеция.

         Даренията на Денкоглу са щедри, разностранни и дълбокомислени: снабдява училищата с книги, учебници и пособия, създава богата за времето си библиотека.

         През 1839г. той пристъпва към осъществяване на голямата си мечта – да създаде в София средно училище, което да стане център на просветата и културата сред населението на града, а по-късно да се превърне в извор на знания за младежи от цялата страна.

         С дарение от 30 000 гроша и с помощта на някои по-заможни българи – софиянци, в двора на църквата „Св. Неделя“ е издигнато училище с четири класни стаи и стая за учителите. Денкоглу обзавежда училището с географски карти и глобуси, кабинет по физика и библиотека. За кратко време броят на учениците нараства до 400, а славата му се разнася из цялата страна. През 1858г. в София е открито девическо училище. Първата учителка в него е известната баба Неделя Петкова.

         През 1857 г., вече 76 годишен, Денкоглу осъществява голямата си мечта – да стъпи отново на българска земя, да види родния си край. Веднага след като Сава Филаретов завършва образованието си в Москва, двамата тръгват на път, като минават през Берлин, Лайпциг, Прага, Виена. Пътуването е продължително и тежко, пътищата – неуредени, хората непрекъснато са заплашени от нападения, но затова пък софиянци ги посрещат с големи почести и уважение. Денкоглу прекарва две вълнуващи седмици. Ученик – първенец от неговото училище, произнася благодарствена реч, която завършва с думите: „Искрено почитащите Ви синове“.

         Сава Филаретов остава в София за главен учител и организатор на учебното дело. Денкоглу оставя голяма сума за преустройство на училището, покланя се пред гробовете на своите родители и се завръща в Москва.

         На 18 септември 1857 г. София е разтърсена от земетресение, което причинява много нещастия. Научавайки за това, И. Н. Денкоглу изпраща средства да се закупят 4000 оки брашно за пострадалите.

         Под ръководството на Сава Филаретов училището бързо се развива като истинско народно училище за богати и сиромаси, за селяни и граждани с образцов ред и модерни методи н обучение. До 1858 г. е само мъжко училище. Една година по-късно се обединява с девическо училище, в което учителства известната баба Неделя Петкова. Същата година учители, ученици и родители запомнят с вълнуващото тържество за 11. май – Денят на славянската писменост и култура.

         Известен френски журналист посещава училището и след няколко дни в „La prece d’Orient“ пише: „Това учебно заведение по съдържание на работата си може да се нарече гимназия. То трябва да служи за пример на всички учебни заведения и не отстъпва на най-добрите гимназии в Цариград“. Това обаче не е угодно на гръцкия владика и османските управници, които започват да преследват Сава Филаретов. Той е принуден да напусне България. Тежка е раздялата му със семейството, ученици и учители, но животът му е в опасност. Москва му дава поданство, а Денкоглу го приютява и искрено се радва, че има до себе си такъв прекрасен и всеотдаен човек.

         Година-две преди смъртта си Денкоглу прави своето завещание, в което четем следното:

         1. За роднини и близки – 25 хиляди рубли.

         2. За поддържане на манастири и църкви – 3 хиляди рубли.

         3. За училището – 10 хиляди рубли; дарява библиотеката си и сумите от продадените и издадени от него книги.

         4. За откупване от затвор на затворените за дългове софиянци – 2 хиляди рубли.

         5. На Сава Филаретов – 2 хиляди рубли.

         6. За стипендии в Москва – 17 хиляди рубли.

         Иван Николаевич Денкоглу умира в Москва на 13. май 1861 г. на 80-годишна възраст. Последните му думи са отправено послание към младите българи:
        „Мили деца, България беше забравена, изоставена, унищожена. Да благодарим на Бога, че днес тя възкръсва, оживява и проявява нови свежи и жизнени сили. При всякакви мъчнотии учението се разпространява между народа и ние доживяхме да видим някои от неговите плодотворни плодове“.

         На погребението в Пятницкое кладбище присъстват българи, руси, гърци, военни, търговци, учени. Райко Жинзифов произнася надгробното слово.

         Завършва един живот, изпълнен с трудности и борба, но дълбоко осмислен. Делото на Денкоглу заема почетно място в историята на Българското възраждане.